Понякога
Понякога по-много се
обичахме,
понякога по-малко, а
понякога,
когато ти заплакваше в
ръцете ми,
животът ми приличаше на
щастие.
Луната мълчаливо ни
преследваше.
Рисуваше телата ни по
пясъка.
Ний правихме какво ли не –
понякога
наистина приличахме на
влюбени.
Но пясъка изтече от косите
ни
и се завърна помежду ни
въздуха.
Естествено е във такива
случаи
усмивката ми малко да е
стъклена.
Естествено е да потърся
хората.
Да се разтворя в тяхното
съчувствие.
Да им изплача болката си с
някакво
забравено и скрито
удоволствие...
(Аз мога да разплача и
дърветата,
и птиците – и бронзовите
бюстове,
но докога ще ни сближава
болката,
и много ли е трудно да сме
искрени?)
И затова ще се усмихна
някак си.
Усмивката ми ще е малко
стъклена.
Уплашено ще питам – и
безмилостно
луната, и дърветата, и
себе си,
наистина ли ние бяхме
влюбени,
или в нощта приличахме на
влюбени?
Наистина ли ти си мойто
щастие,
или в нощта приличаше на
щастие?
Тогава ще напиша
неочаквано
най-истинското си
стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво –
и толкова далечно – като
теб.