Простите гори
Гора от бор. Метални силуети –
в смолисти непотръпващи игли.
Аз помня, че удържат снеговете
и че пробиват ледени мъгли.
Когато падат – зная – падат прави.
И винаги нагоре се стремят.
Защото въжделената им слава
отдавна обитава на върхът.
И гледат снизходително надолу,
където до дъба расте леска,
където есен всичко се оголва
и се провижда жълтата река.
А те и зиме си стоят зелени.
Тържествени. Въздигнати дори.
Но аз се питам: докога у мене
ще тържествуват простите гори?
Които есен или зиме страдат
по своите пожертвани листа;
които молят дълго за пощада,
преди в зелено да се въплътят;
които плачат и се свеждат ниско,
които залиняват пред смъртта,
които са естествени и близки
и си заравят
славата в пръстта.