Привечер.
И нищо се не чува.
В здрачината - селска тишина.
Добър вечер!
Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.
Мама ме целува.
В двете длани -
мъжко, необръснато лице.
Две сълзи - запазени от лани,
скрити в най-дълбокото сърце.
Ябълки - във шепите събрани.
Прясно сирене и стар ошав.
Думите й, малко неразбрани,
слушам аз -
и ням, и гологлав.
Уж съм вещ във българското слово,
а не мога да усетя сам
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян...
Някъде детинството ми плува.
Кучета, волове и жита...
Добър вечер!
Мама ме целува.
Мене ме целува вечността.