Тревога
Кому
сме нужни ние днес, поетите?
И тихият ни стих кому е мил?
Пустеят на родината полетата
и в угарите им цъфти бодил.
От
ранна утрин се отварят църквите.
Поповете се трудят цели дни:
опяват ту ковчезите на мъртвите,
ту утешават живите с “амин”.
Коктейли
всяка вечер пълнят залите.
Шумят коприни. Бляскат очила.
Десетки лампиони са запалени
и светят хиляди огледала.
И
всичко си върви като по ноти.
А вън, неотделим от мрака чер,
дочува шум от кикот и банкноти
прегърбеният стар пенсионер.
Кой
мисли за съдбата на децата?
Защо се чудим, че насън крещят?
А по селата брат убива брата -
там брадвите наследствата делят.
Богатите
крадци се съюзяват
и всеки гледа да излезе чист.
А младите? О, те се наслаждават
на някаква новоизбрана “мис”!
Кой
спомня Ботев? Яворов не знаят.
И дори Вазов им е непознат.
Не чуват Дебелянов как ридае,
не вярват, че Вапцаров им е брат!
Чужд
говор във речта ни се заплете…
О, кой ще чуе моя жалък вик?
Кому сме нужни ние днес, поетите?
Кому си нужен ти, свещен език?!