Синева
Ти отмина…
Сякаш сън,
сякаш сняг,
сякаш дъжд,
сякаш пролет
и есен,
и зима…
Твойта сянка над младата ръж
се изви
като кърпичка синя.
Непрежалена тъжна шега
като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга
почна лекичко
да те
възражда.
Аз се спрях.
И затворих очи.
Вероятно да те преживея…
А душата виновно мъли.
Само сянката мина през нея.
Само вятъра вейна едва.
Пиле
някакво изписука…
Ах, каква,
ах, каква синева
сме
забравили някога тука!