До рамото ми стига
вечерта.
Небето ме люлее в своя
вятър.
И аз вървя по тънката
черта -
вървя между небето и
земята.
Глава опрял в самия
небосклон
и стъпил с крак върху
земята здрава,
вървя и се превръщам в
хоризонт.
Един-единствен хоризонт
оставам.
Света изпълнил с целия си
ръст,
сближавам аз небето със
земята.
И нося всеки изгрев като
кръст,
на който ще разпъна
тъмнината.