След всичкото, което преживях,
съвсем не съм се юрнал да живея.
Аз бих желал, преди да стана прах,
на меко слънчице да се погрея.
Да стана още в ранен час, по хлад,
за да усетя как земята диша,
да взема в шепи някой късен цвят,
без да го късам да го помириша.
И удивен, във капките роса
да видя облаците и небето -
ония вечни земни чудеса
с дъха и радостта на битието.
И възрастта си има своя вкус
там, гдето бавно гасне светлината,
върху ръба на вечния съюз
на синьото небе и на земята.
А ако пък внезапен женски смях
кръвта в гърдите ми разтупа лудо,
аз няма да го имам като грях -
ще го приема просто като чудо.