Дъждовете
Очаквам пролетните
дъждове.
Един живот аз ги очаквам
вече,
макар гърмът далеч да ги
кове,
макар да знам, че все са
тъй далече.
Когато вечер сядам над
стихът,
аз го засаждам като бяло
цвете
и слушам: някъде далеч
вървят,
далеч-далеч от тука
дъждовете.
От думи изтъкан и от
съдби,
безсънен аз ги чакам дълги
нощи.
За някого са близки може
би,
ала за мене са далече още.
И ходя аз, а ясно дървояд
навива покрай мен часовник
вечен.
Върви животът. Вече не съм
млад,
душата ми е млада само
вече.
И аз заслушвам се без дъх
и глас
и челото ми като лампа
свети.
И мълниите ходят покрай
нас,
а все тъй са далече
дъждовете...